ЛИЧИЦЀ, мн. -а̀, ср. Умал. от лице (в 1 знач.); малко лице или лице на дете, на млад човек. Беше Кирил. Малкото му личице хитро се усмихваше, а косата му, нестригана и невчесана, стърчеше като бодли на таралеж. П. Стъпов, ЧОТ, 36. Целуваше русото му личице, напръскано около скуличките с малки, красиви, сладки лунички. Г. Караславов, ОХ III, 76. След миг момчето се обърна и Свилен видя лицето му: светло, почти детинско личице, изнурено и отпаднало. П. Вежинов, ЗЧР, 104. Когато проговори, гласът ѝ ми се стори много дълбок и много женствен за девичето личице. А. Дончев, ВР, 162-163. Как му се искаше да помилва това набръчкано майчино личице, да притисне буза до него. М. Кюркчиев, ВВ, 44. В мрака се откроява само едно личице — моят син, моето слънчево дете, над което виси някаква ужасна, съдбоносна заплаха. Н. Стефанова, ОС, 11.