ЛЮТА̀К1, мн. -ци, м. Диал. Буен, гневлив, бърз човек (рядко животно).
— От Н. Геров, Речник на блъгарский язик, 1899.
ЛЮТА̀К2, мн. -ци, м. Диал. Твърдо речно камъче, което се използва за получаване на огън вместо кремък. На бедро обесил [Герчо] тутуница, пуна [пълна] с кескин тутун и с лютаци кремъци. Елин Пелин, Съч. V, 84.