ЛЮТЀНЕ1, мн. няма, ср. Отгл. същ. от лютя1. Усещам някакво лютене в окото.
ЛЮТЀНЕ3, мн. няма, ср. Разг. Отгл. същ. от лютя2 и от лютя се. Како да не се налютам — отговорил измекярот. — Ами дали не йе за лютене? — Вес ден да скитам и да скапнам, и то гладен? Нар. прик., СбКШ, 56. —А на тебе липсва скромност, младо момче! Разбра ли? — Да не съм крадец или мошеник — настръхна Стефан.
— Тихо, тихо, не се люти! — намеси се Чернев. — С лютене тази работа не става. К. Калчев, ЖП, 19.