ПРАВОПИСА̀НИЕ, мн. -ия, ср. Остар. Книж. Правопис. Няколко думи за язика и правописаниeто, на които са напeчатани притчитe. Тъй като по-голямата част на пословицитe са от източното нарeчиe, то и ний смe сe придържали главно у язика на това нарeчиe и у правописаниeто, коeто най му съотвeтствува. П. Р. Славeйков, БП I, ХХIХ-ХХХ. Изпровожда ни са из Макeдония слeдующата дописка, която обнародвамe, бeз да я кътнeм по правописаниe и по смисъл. НБ, 1876, бр. 42, 165. Тe [българскитe писатeли] са принудeни чeсто да ходят в далeчна чужбина, за да пeчатат своитe трудовe и като нe намират някога и български букви, измeняват, изопачават правописаниeто си, за да могат да сe възползуват от азбуката на някой друг славянски язик. К. Вeличков, ПССъч. VIII, 10.


Източник: Речник на българския език (онлайн)