РАКЍТА ж. 1. Вид храстовидна върба, достигаща до 5-6 м височина, с тънки жилави пурпурни клони (при младите върби), които при по-възрастните стават зелени или жълто-сиви, с тесни необичайно дълги лъскави зелени листа, която се среща най-често край потоци и други влажни места и се употребява в кошничарството. Salix purpurea. Голямата сива чапла бе кацнала в долния край на яза, бреговете на който бяха обрасли с редки върби и ракита. Ем. Станев, ЯГ, 14. Излезе вятър, разлюля първом ракитите, огъна тънките им вейки. Н. Нинов, ЕШО, 6-7. Сякаш червеникавите клони с елипсовидните листа на ракитата ти се кланят и ти сторват път да минеш. Кр. Григоров, Р, 157. Там, укротени в езерата, / синеят белите реки, полюшва есенният вятър / ракити в златните лъки. Мл. Исаев, ЯД, 35.
2. Само ед. Клоните на този храст, използвани за направата на различни изделия (кошници, рогозки, мебели и др.). Обикновено конете пасяха край реката, а коневодите търсеха сенки и плетяха кошници от ракита. Д. Кисьов, Щ, 157. Горницата беше застлана с рогозки от бяла ракита. Д. Спространов, ОП, 126. Някой манго ще е, рече си Манол, дошел е да нареже ракита за кошници. К. Колев, ТЕ, 38. Маса от ракита.
◊ Кога<то> върба<та> роди грозде, а ракита<та> жълти дюли. Разг. Ирон. Никога (за подчертаване, че нещо няма да се осъществи). — Ти щеш, Радо, да си видиш / твойта, Радо, клета рода, / кога роди върба грозде, / а ракита жълти дюли. Л. Каравелов, НП [еа]. „Мълчи, мълчи, малка мома, / .., / пусна щем та да си идеш, / .., / да си видиш стара майка — / .., / кога роди върба грозде, / а ракита жълти дюли!“ Нар. пес., СбНУ ХLVІ, 203.