РАКИТА̀К, мн. -ци, м. Събир. Много ракити, израснали на едно място, които образуват едно цяло; ракиташ. — Ще свиете още навътре, нататък е почти все гора. Ще вървите къде заник два-три саата. Оттам ще обърнете пак към брега, отдалеко се вижда голям ракитак. Ниско е. В. Мутафчиева, ЛСВ ІІ, 285. Ракитакът около реката беше напъпил и жълтееше, сякаш грее. П. Славински, ПЩ, 491. По ракитака бяха букнали вече меки със сивкави косъмчета пъпки. Кр. Григоров, Н, 16. По левия бряг има голямо пространство земя, насипана с пясък и обрасла с върбалак и ракитак. В. Кънчов, Избр. пр І, 137. Надолу по двата бряга, .., дремеха тежки, зелени върби, отпуснали дългите си клони над високи треви и ракитаци. Г. Караславов, Избр. съч. VІІІ, 250.
◊ Кога<то> върба<та> роди грозде, а ракитак жълти дюли. Разг. Ирон. Никога (за подчертаване, че нещо няма да се осъществи). — Твоят ум ще доде .. Кога върба грозде роди или ракитак жълти дюли. Й. Йовков, Разк. І, 27.