РУ̀ХО, мн. няма, ср. Диал. 1. Събир. Облекло (в 1 знач.), дрехи; руба, рутище. И с какво рухо беше облечен, с какви премени — като пашовски син! Т. Влайков, Съч. І, 39. Гагаузките и днес носят турско рухо: елек, шалвари от ярки цветове, само ходят с открити лица. Ив. Вазов, Съч. ХХ, 194. Сетне Султана изнесе вино и ракия, а Стоян вървеше след нея в новото си градско рухо. Д. Талев, ЖС, 70. Тя [българката] е тъкала постелките и престилките .., кроила и шила рухото, с което юнаците са потегляли на бой или са лягали завинаги в пръстта. С. Северняк, П, 346. Отвори си килерите / .. / си изкара чисто рухо / се премени, се нареди. Нар. пес., СбБрМ, 413. ● Обр. Зад мокрото оредяло рухо на дърветата прозираха светлините на града. Ем. Станев, ИК I и ІІ, 49. Полето се събуждаше .. Пролетта не беше му донесла още разкошното зелено рухо. Й. Йовков, Разк. ІІ, 203.
2. Носия (в 1 знач.). Имаше и един македонец от Дебърско в народото си рухо. Ив. Вазов, Съч. ХІ, 62. По прашните и занемарени улици на предградието се срещаха жени в пъстри крушовски носии .. Мяркаха се и напети булки с рухо от Скопска Църна гора — чудно съчетание на бяло и черно. Д. Спространов, С, 86.
— Други (диал.) форми: р у̀ в о, р у̀ ф о.