СИНЬОÒК, -а, -о, мн. -и, прил. Остар. Синеок. През II четвърт от XVI в. работили и други немски живописци, които ни са оставили ликове на люде от началото на Реформацията: дебели мъже с угоено лице – русокоси, синьооки, все брадясали, с груби чърти и весел израз. Н. Райнов, ИПИ VIII, 131. Както Прокопий, тъй и авторът на „Стратегикона“, представят славяните като снажни, здрави и силни хора, синьооки и с руса или червеникава коса. П. Мутафчиев, ИБН I, 66. – Баба ви Дина помна още кога беше мома. Така зафана стрина Богданица. Тя бе една стройна, синьоока, с продълговато лице и с возруса коса. Т. Влайков, Съч. II, 218. Бележило е лудо-младо / във село моме синьооко. К. Христов, Кр, 57.