|
слàва, мн. няма, ж. 1. Широка известност и всеобщо признание на някого или на нещо за големи заслуги, качества, дарование. Но славата му на учен човек остана и днес. Вазов. И днес ощ Балканът, щом буря захваща, / спомня тоз ден бурен, шуми и препраща / славата му дивна, като някой ек, / от урва на урва и от век на век! Вазов. Батальонът „Христо Ботев“ бе спечелил достойно слава и уважение сред нашия народ. К. Ламбрев. 2. Това, с което някой или нещо се гордее, което е най-хубавото, най-ценното у него; гордост. Витоша дава печата си на цялата Софийска равнина. Тя е славата на нашата столица. Вазов. Майстор Найдене, обичахме те и те почитахме всички. Та беше славата и честта на еснафа ни. Р. Стоянов. 3. Всеобщо мнение, което се е установило за някого или нещо, обикн. за отрицателни прояви; репутация. Той хубавичко се бе налудувал и бе спечелил слава на немирен халосник. Елин Пелин. Прочут човек в града беше и Кръстан касапинът, макар и неговата слава да беше от по-съмнително естество. Йовков. Той има лоша слава. Евтина слава. 4. Възглас за възхвала. Перущице бледна, гнездо на герои, / слава! вечна слава на чедата твои! Вазов. □ За чест и слава — без каквито и да било материални облаги. Работи за чест и слава. Слава богу (на бога) (разг.) — добре, че стана тъй, че е тъй. Слава богу, че затворниците са по няколко души в стая и могат да убиват времето в разговори. Величков.
|