амѝ1 съюз (тур.). Разг. 1. За противопоставяне на нова мисъл; но, а. Свирката не свиреше, ами думаше. Влайков. || За усилване на мисълта, изказана в предходното изречение. Не часовник, ами цял будилник ще ти намеря. Елин Пелин. 2. Във въпросително изречение — за изтъкване на доводи при съпоставяне. Нищо не мога да приказвам с него. — Ами аз как приказвам с тебе? Елин Пелин. Хай да се не види ! — каза чичо Митуш загрижено. — Ами сега? Йовков. Ами защо плачеш, лели? Елин Пелин. 3. При отговор на въпрос — когато се изразява неохота или несигурност. За какви юнаци? — Ами за българските юнаци, тате. Вазов. Често ли се срещаш с даскала? — Ами често го виждам. Хар. Русев. Защо те изпъди? — Ами гърмях с пушка по него, та тогава ме изпъди. Вазов. || В съчет. ами че. Какво е, бабо? — Ами че знам ли, пиле. В. Друмев. 4. Като начална дума на изречение — при израз на нерешителност. Ами да беше ни прегледал, господин докторе. Йовков.
амѝ2 частица. Разг. 1. За потвърждение; да, така. Тука ли бяха? — Тука, ами. Йовков. 2. За израз на недоверие, съмнение, отричане. Казал на Божура, че щял да се върне и да я вземе. — Ами, ще се върне той, когато се върне баща ми от оня свят. Йовков.
|