|
бѝвам, -аш, несв., непрех. 1. Съм (с отсянка на многократност). Русия! Колко ни плени / туй име свято, родно, мило! / То в мрака бива нам светило. Вазов. Срещахме там най-различни хора, бивахме свидетели на всякакви случки. Йовков. 2. Обикн. 3 л. бива — става, случва се. И ако някой поп се сбърка в нещо, както то бива твърде често, то Хаджи Генчо всякога го поправя. Каравелов. 3. безл. бива — трябва, може, приляга, редно е. Ще дойдеш, бяла българко, / ще дойдеш с мене на Стамбул, / ще дойдеш, друго не бива. П. Р. Славейков. Ето царска сила, да се предадем! / — Не щем! — Не! — Не бива! По-добре да мрем! Вазов. Не чаках това от тебе, Еньо. Бива ли така да говориш? Елин Пелин. Момци, в сряда пак ще се съберете у мене. — Бива. Вазов. С огън и вода шега не бива. Погов. 4. Безл. С лично местоимение във винителен падеж — годен съм, достоен съм, струвам. Милият Белчо, и той на война тръгнал! Него за всичко го бива! Елин Пелин. Отивам аз веднага, гледам, стоката си я бива. Чудомир. Мене не ме бива за тая работа. □ Не ме бива (разг.) — неразположен съм, болен съм. Мене не ми е добре, а, както виждам, и тебе не те бива. Да не си болен? Йовков.
|