вик, викъ̀т, викà, мн. вѝкове, м. 1. Силен глас, издаван обикн. от човек; провикване. Викове, песни оглушаваха ливадата. Вазов. Откъм воденицата веднага се донесоха весели и игриви звуци от хармоника, пресичани от възторжен младежки вик. Елин Пелин. 2. Високо, раздразнено говорене; крясък. Двете жени се хванаха за косите и дворът се огласи от нечовешки викове и клетви. Елин Пелин. Откъм горната махала се показа голяма тълпа хора. Деца и жени тичаха през дворищата и отиваха да гледат. Писък, викове. Йовков. 3. Прен. Зов, повик. Всеки цвят и всеки лъч е възторжен и властен вик на живота. Йовков. И в дъжда, който тъжно шуми, / и в дъжда, и във воя на вятъра — / все един и същ порив гърми, / все тревожният вик на борбата ни. Хр. Радевски.
|