|
вѝкам, -аш, несв. 1. Непрех. Издавам вик. Малките птички се разхвърчаха и накацаха по шапките и по раменете на децата, които почнаха радостно да викат и да подскачат. Елин Пелин. Другите викат, пеят наоколо му, а той като че е глух. Йовков. || Говоря с висок глас. — Бойчо, Бойчо, жив ли си, брате — викаше Соколов, покъртен до сълзи. Вазов. По някое време му се счува, че вратникът наново препука; той стана и вика сънен на жена си: „Дешке, биволиците!“ Ст. Даскалов. || Говоря сърдито, с повишен тон; карам се. Колкото повече викаше, повече се разяряваше. Всяка гневна дума докарваше друга по-гневна. Вазов. 2. Прех. Повиквам, извиквам някого. Аз ще ида да понагледам другите, а ти, щом видиш, че изскочи роят, викай ме. Йовков. || Каня, поканвам. Няма да те викам на сватбата си, хубаво да знаеш! Йовков. || Прен. Зова, призовавам. Викам съседите на помощ. 3. Непрех. Разг. Казвам, разправям. Той не е такъв, какъвто викаш ти. Влайков. Те викат Иречек такъв, Иречек онакъв, —. „да ме прощавате — викам — не е тъй“. Ал. Константинов. 4. Разг. Само в съчет. викат ме, те, го и т. н. — наричам се, казвам се. □ Викам до бога (разг.) — викам много силно, със все сила. Викам на (по) телефона (остар.)— каня за телефонен разговор.
|