|
вися̀, -ѝш, мин. св. -я̀х, прич. мин. св. деят. вися̀л, -а, -о, мн. висèли, несв., непрех. 1. Стоя окачен на нещо, без да се опирам отдолу. Една опушена и полуразбита лампа висеше на потона. Вазов. Трапезата бе сложена под голям свод от лози, по които висяха узрели гроздове. Елин Пелин. || Прикачен съм към отвесна повърхност. А там виси над масичката прашна / портретче на дете. Смирненски. 2. Стоя надвесен над нещо. Отвред е сключено небето, / вред черни облаци висят. К. Христов. Скалата виси над пропастта. 3. Прен. Разг. Неодобр. Стоя някъде без да върша работа; кисна. Нека той виси по кръчмите, нека не си гледа работата, че съвсем ще я закъсате. Йовков. || Чакам продължително; бавя се, мая се. Три дни стана как вися тук и един кривач брашно не мога да си смеля. Йовков. □ Вися на косъм — близо съм до гибел, до смърт. Животът ми виси на косъм. Над главата ми виси беда (нещастие, опасност) — заплашва ме опасност.
|