|
глух, -а, -о, прил. 1. Който е лишен от слух, който не чува. Глух човек. Глухо дете. || Който има повреден, отслабнал слух, който не дочува. Тук се сприятели и с глухия си съсед дядо Корчан. Елин Пелин. За глухите баби два пъти камбана не бие. Погов. 2. Прен. Поет. Който е неотзивчив, безчувствен, безразличен. Народ, който глух на песни остава, / глуха вечно за него е и слава. П. Р. Славейков. Градът е глух за нашите мечти, / градът не ще приеме любовта ни. Лилиев. Той вървя по полето сам, все с оборено към земята чело, глух, чужд на всичко, що го обикаляше. Вазов. 3. Който е неоживен, без движение, без шум, тих. Малката уличка беше глуха и мегданът беше пуст. Влайков. И заговор черен скрои се / на глухата нощ под заслона. Вазов. Глуха нощ обгърна вечний град. П. П. Славейков. Глуха провинция. 4. За шум, звук, глас — който е неясен, сподавен, тъп. Всеки ден почти се чуваха глухи, като че подземни топовни гърмежи. Йовков. Рада с глух глас произнесе друго име. Вазов. Глухо стенание. 5. Като същ. глухият, глухата, глухото — глух човек. На глухия с тъпан му блъскай, той пак не чуе. Вазов. □ Глуха доба (поет.) — времето от полунощ до първи петли. Глуха линия — странична железопътна линия при гара, където стоят повредени вагони.
|