гòрък, -рка, -рко, мн. -рки, прил. Рядко. 1. Горчив. И не се оплаквам люто от живота, / и пия покорно горкий му пелин. Вазов. Какви горки ти не пи отрови! / Каква скръб те, майко, не нагази! Вазов. Медът колкото е благ, толкова е и горък. 2. Прен. Изпълнен с горчивина. Сякаш тя (песента) разказваше скръбната и горка повест на овчаровата тъга. Йовков. 3. Членувано горкѝят, горкàта, горкòто — който е за окайване, за съжаление. Горкото момиче хълцаше от плач. Вазов. || Като същ. — човек който е за окайване, за съжаление. В тесните му гърди бе се заселила една суха кашлица и ги дереше безмилостно, без да може горкият да я изкашля. Елин Пелин. Като гледах как се измъчва горката над тая непосилна работа, мен ми дожаляваше за нея. Влайков.
|