|
град1, градъ̀т, градà, мн. градовè и (рядко) градѝща, грàда (сл. ч.), м. 1. Голямо населено място, обикн. административен, търговски или промишлен център. Властта бдеше вредом, невидима, строга, / обсаждаше двайсет града изведнъж, / да улови тоя демон вездесъщ. Вазов. Чернови, села, градища — / всичко пепел става. Вазов. Столицата на България е град София. 2. Прен. Жителите на града. Зора. Събужда се градът. Сиренен вой. Вапцаров. Спи градът в безшумните тъми. Дебелянов. 3. В нар. песни — крепост, твърдина. Град градила самовила. Нар. пес. Троица братя града градяха. Нар. пес.
град2, градъ̀т, градà, мн. няма, м. 1. Валеж на заледени зърна; градушка. Суша да не бе станала, / град щеше да падне. Вазов. Град глад не прави, тежко му кого удари. Погов. Вали град. Бие град. 2. Прен. Множество еднородни предмети, които падат бързо един след друг. Пот се лееше като град. Вазов. Град от куршуми.
|