|
гроб, грòбът, грòба, мн. грòбове и гробовè, (диал. събир.) грòбе, грòба (сл. ч.), м. Място, яма, гдето се погребва или е погребан мъртвец. Ти умря. И пътят към гроба ти ням / обрасъл е пече с бурен голям. Вазов. Зинал е гроб — за кого ли е изровен? П. П. Славейков. Гърбавия само гробът може да изправи. Послов. Безкръстен гроб. Незнаен гроб. || Прен. Смърт, гибел, край. Подкрепи и мен ръката, / та, кога въстане робът, / в редовете на борбата / да си найда и аз гробът! Ботев. Перущице бледна, гнездо на герои, / слава, вечна слава на чедата твои, / на твоята пепел и на твоя гроб, / гдето храбро падна въстаналий роб! Вазов. Аз знам: детето ви е скъпо, скъпо, / сърцето ви до гроба ще гори. Хр. Радевски. Верен до гроб. □ Божи гроб — Йерусалим. Завличам (отвеждам, завеждам) в гроба (разг.) — ставам причина за смъртта на някого. Занасям в гроба си (остар.) — умирам, без да издам някаква тайна. Като от гроба излязъл (разг.) — има вид на мъртвец. Копая гроб някому — готвя или замислям гибел, смърт някому. Който копае гроб другиму, сам пада в него. Погов. Мълча като гроб (книж.) — пазя, не издавам тайна. С единия крак съм в гроба — близко съм до смъртта.
|