|
гръм1, гърмъ̀т, гъ̀рма, мн. гръ̀мове и гъ̀рмове, гръ̀ма (сл. ч.), м. 1. Внезапен силен трясък на мълния във време на буря; гръмотевица. Аз приличах на човек, който е заглушен от гърма на една мълния, паднала близо при него. Вазов. Далеч някъде се чу гръм. 2. Мълния. Буря се изви, гръм удари и мощният дъб биде повален. Влайков. Тресна гръм, отпра скала във планината / и събори я надолу низ гората. К. Христов. Гърмове небесни, треснете ме! Вазов. Гръм да го удари. Клетва. 3. Оглушителен трясък, пукот на огнестрелно оръжие, на мотор и под. Не чуваше (бай Илия) гърма на моторите. Кр. Григоров. Влакът потегли на изток с гръм и шумотевица. Вазов. □ Като гръм от ясно небе — изненадващо, изневиделица.
гръм2, гръ̀мът, гръ̀ма, мн. гръ̀мове, м. Диал. Нисък разклонен храст.
|