Речник

гъ̀рло, мн. гърлà, ср. 1. Най-задната част на устната кухина, гдето започват хранопроводът и дихателната тръба. Скоро обедът се почна шумно, гърлата загълтаха. Вазов. В гърлото ми се надигат спазми, очите овлажняват. Л. Стоянов. 2. Предна част на шията; гуша. Нищо, ухапа ме поразеникът, като го стиснах за гърлото. Вазов. 3. Прен. Гърлобол, ангина. Нали знаеш, че всяка пролет и есен страдам от гърло. Сливиците ми се подуват и болки, болки — не се търпи вече. Чудомир. 4. Прен. Разг. Обикн. мн. Човеци, души. Всеки имаше на главата си по пет-шест гърла и трябваше да се замисли за най-главното — за хляба. Йовков. 5. Прен. Тясна горна част на съд (шише, стомна и др.). Той се наведе под леглото, извади от там бутилка коняк и започна бавно да разкъсва станиоловата обвивка на гърлото й. Вежинов. 6. Диал. Тясно място между рътове; планинско ждрело. Бяла Черква гореше, разграбвана от башибозуците, а жителите ѝ бягаха през балканското гърло Леевица. Вазов. □ Буца ми е заседнала на гърлото (разг.) — изпитвам мъка, тежко ми е. Викам, крещя със цялото си гърло (из цяло гърло) (разг.) — с пълен глас, гръмогласно. Дера си гърлото — викам високо, със всички сили. Дихателно гърло (анат.) — дихателна тръба, гръклян. Из едно гърло два гласа (остар.) — хубаво пеене. Криво гърло (разг.) — дихателно гърло. Лошо гърло (диал.) — дифтерия. Нещо ме стиска за гърлото (разг.) — изпитвам мъка, тежко ми е.