|
другàр, -ят, -я, зват. -ю, мн. -и, -я (сл. ч.), м. 1. Лице, което проявява към другиго добри чувства, сърдечни отношения. Ние бяхме трима другари, / трима необуздани лудетини. / Помнят селските стари дувари / и игрите, и боевете ни. Хр. Радевски. Единственият му и неразделен другар беше Тачката. Йовков. 2. Лице, което има обща работа, общи интереси или общи цели с другиго. Той си спомни прекрасно наредените университетски лаборатории, дето той и неговите другари работеха. Елин Пелин. Виновният показа удивителна искреност, призна кражбата, посочи и другаря си. Йовков. || Човек, свързан с другиго чрез определени условия или обстоятелства. Весел ме гледат мили другари, че с тях наедно и аз се смея, / но те не знаят, че аз веч тлея, / че мойта младост слана попари. Ботев. Цял ден и цяла нощ не проговорих дума с никого от тия, които общото нещастие ми беше дало тук за другари. Величков. 3. Съидейник, съдеец. Зоват за мъст убитите другари, / народу преданите синове. Вес. Георгиев. 4. В периода от 1944 до 1989 г. у нас — официална форма за обръщение към друго лице и за назоваване на друго лице. Другарю Началник. Другарю Председател. Другарю Петров. Другарки и другари. 6. Остар. Съпруг. Къде работи Вашият другар?
|