летя̀, -ѝш, мин. св. -я̀х, прич. мин. св. деят. летя̀л, -а, -о, мн. летèли, несв., непрех. 1. Нося се, движа се из въздуха; хвърча. Една пчела лети над розовите цветове на шипката. Йовков. По небето летяха гълъби, реката шумеше напевно и въздухът беше наситен с благоухание на свежа трева. Дим. Димов. Гореше някаква сграда. Искрите летяха на снопове в тъмнината на нощта. Ив. Хаджимарчев. || Движа се, пътувам по въздуха с летателен апарат. Летял бих с пробна машина в небето. Вапцаров. Момче, познаваш ли Ян Бибиян, за когото вестниците писаха, че летял със самолет? Елин Пелин. Всичко що лети, не се яде. Погов. 2. Прен. Движа се с голяма бързина. Изведнъж Гроздан се вижда на хубав кон и лети като вятър из полето. Йовков. Бързият влак лети към София. Стаматов. Но корабът, уви, не спира: / все по-далеч и по-далеч / лети, отнася ни. Яворов. || Прен. Поет. За душа, мисъл и др. ‒ нося се, унасям се далеч. Очите им гледаха в пространството. Замечтаният поглед на хора, чиято мисъл лети някъде далеч. Йовков. Душата ми към твоя свят лети. Дебелянов. 3. Прен. За време ‒ преминавам бързо, неусетно. Девойките пеят, часовете летят, нощта пада все по-дълбока и по-непрогледна. Караславов.
|