лъх, лъхъ̀т, лъхà, мн. (рядко) лъ̀хове, лъ̀ха (сл. ч.), м. Поет. 1. Леко повяване, полъхване. Ни лъх не дъхва над полени, / ни трепва лист по дървеса. П. П. Славейков. Под нежний лъх на вечер ароматна / заглъхват в мир простори необятни. Дебелянов. || Обр. Не хулете ме за мойте песни ‒ / ... / Нека малко слънце и природа / с тях да влезе в задуха ви тесни, / малко лъх от младост чиста. Вазов. 2. Дъх, аромат. Посреща ни отдалеч лъх на прясно сено. Влайков. Моторът млъкна. Вятърът донесе / от нейде / топъл лъх на чернозем. Вапцаров.
|