люлèя, -èеш, мин. св. люля̀х, несв., прех. 1. Клатя със замах в две противоположни посоки. Върше липата люлей, ‒ / в сянката счува се шепот сподавен. П. П. Славейков. А не далеч пролетният вятър / люлее ниви, слънцето блести. Вапцаров. || Равномерно поклащам, клатя. Не питай, мале, не питай ‒ / не съм от болест лежала: / девет съм рожби родила, / девет съм люлки люляла. К. Христов. Морето дреме, ветрец вей, / сънливо плиска се вълната / и лодка до брега люлей. Яворов. 2. Прен. Унасям. И блян ме сладостен люлее / за оня лъчезарен край. Дебелянов. Обр. Кажи ми, кажи, бедний народе, / кой те в таз робска люлка люлее. Ботев. люлея се страд.
|