Речник

ля̀то, мн. летà, ср. 1. Най-топлото годишно време, което настъпва след пролетта. В това време дойдоха да прекарат лятото у нас едни далечни роднини. Елин Пелин. Посред лято, в тая страшна жега, тоя човек беше навлякъл дълго зимно палто, като попско расо. Йовков. През сълзи тя не видя пролетта, / в тъги не сети лятото как мина / и дойде есен. П. П. Славейков. 2. Старин. Година. □ На куково лято (разг.) ‒ никога. Къде скитосва момчето, казвай!... Ще го хванем. ‒ На куково лято, викам. Не се е родил още този, дето ще хване моето пиле. Ив. Хаджимарчев. На лято (разг.) ‒ когато дойде лятото, през лятото. Зима иде..., що ще гладуват, по-добре продай, па на лято, ако е здраве, пак ще купиш. Мих. Георгиев. Сиромашко лято (диал.) ‒ топлите дни след Димитровден. Циганско лято (разг., шег.) ‒ топлите дни към началото на зимата.