мòзък, мн. -ци, -ка (сл. ч.), м. 1. Най-важният орган на централната нервна система, най-висша организирана материя, от клетки и мозъчни влакна, която изпълва черепа и гръбначния стълб у човека и у гръбначните животни. Страшната горещина съвсем го разслабваше, разтапяше сякаш мозъка му. Йовков. Мозъкът е орган на мисълта. Главен мозък. Гръбначен мозък. Сътресение на мозъка. 2. Прен. Умствени способности; ум, разум. Цяла нощ лежеше по гръб... и мисли една от друга по-скръбни горяха мозъка ѝ. Елин Пелин. Младите, будни и неспокойни мозъци на бригадирите заработват. Караславов. 3. Меко вещество, което изпълва някои от костите на човека и животните. Костен мозък. □ До мозъка на костите ‒ напълно, до най-дълбоката си същност. Закостенял (ръждив) мозък ‒ изостанал, реакционен начин на мислене.
|