|
мой, мòя, мòе, мн. мòи, кратка форма ми, притежат. местоим. за 1 л. ед. 1. Който принадлежи на лицето, което говори. На моята ливада ще идем ‒ при брестовете. Елин Пелин. Това лято прекарах в село, моето хубаво село. Елин Пелин. Тая нива е моя... ‒ Тая нива е обща..., махай се! Ст. Даскалов. Моята къща. Моята ръка. Моят кон. 2. Който е близък роднина или съидейник с лицето, което говори. Виждаш ли двата бряста? Тях баща ми ги е садил с ръката си, когато аз и моят брат сме се родили. Йовков. Той беше Колчо, Колчо, моят неразделим другар и приятел в детинството ми! Вазов. Но иди, майко, у дома /. и с сърце всичко разкажи / на мойте братя невръстни. Ботев. О, майко моя, родина мила, / защо тъй жално, тъй милно плачеш? Ботев. Мой човек е той. || При обръщение ‒ за израз на обич, нежност, симпатия. Ах, миличкият, ‒ шепнеше тя ‒ бедният, горкият мой! Йовков. Братя мои, бедни мои братя ‒ / пленници на орис вечна, зла ‒ / ледно тегне и души мъглата ‒ / на живота сивата мъгла. Смирненски. Да си жив, сине, да са живо, моето момче, ‒ казваше старецът и го милваше по главата. Елин Пелин. 3. Към когото или който говорещото лице има пряко отношение. Той е мой любим герой. Моят трамвай дойде. Моята болест е тежка. 4. Който се явява предмет на речта, за когото се говори. Моят герой не е идеализиран. 5. Като същ. моята, моето Разг. а) ср. Всичко, което ми принадлежи. Моето е мое, чуждото е чуждо. Йовков. б) ж. и ср. Всичко, което става, което ми се случва. Ти, бате, деца нямаш... ‒ И ти нямаш деца... ‒ Моята се още не знае, аз вече се ожених. Елин Пелин. Свършено е моето... Остава ми едно: да умра от глад, или да се убия! Вазов. □ Боже мой! ‒ възклицание: а) За учудване, възхищение. Боже мой, какъв добър е тоя Колчо! Вазов. Боже мой, колко е хубаво тука. Йовков. б) За отчаяние. Как ще се живее тука, боже мой? Величков. На мой гръб ‒ за моя сметка, чрез мене, без да положи сам усилия за нещо. Той се издига на мой гръб. На мое име ‒ за мене. На мое име е внесена сума. На мое място ‒ в моето положение.
|