|
мòрен, -рна, -рно, мн. -рни, прил. Диал. 1. Изтощен, отпаднал от много работа, труд; заморен, изморен, уморен. Морен орачът из нивата сееше, / сееше в рохки бразда, / руен се пот от челото му лееше / и по космати гърди. Вазов. Някои казаха, че чичо Митуш настинал, когато, изпотен и морен, седнал да си почине на студения камък. Йовков. Ездачът морен кон пои на речний брод. П. П. Славейков. 2. Който изразява, показва умора. Да шепна тихи думи в тишината, / впил морен поглед в старата икона. Дебелянов. Със ведър поглед, с усмех на уста, / над него бе се майка му привела, / ръката са на морното му чело / бе сложила и тъй му дума тя. П. П. Славейков. || Обр. Ниви, мак, оризища просторни / дишат в леки благодатни пари, / а Беласица и Пирин морни / са чела над тях надвесили. Багряна. 3. Обикн. за очи, поглед ‒ който е изпълнен с нега. Бяла, малко пълна, с черни, морни, пламенни очи и с уста чувствени..., тя цяла дишаше с пълна жизненост. Вазов. 4. Уморителен. И гост беше само във свойте палати, / сред дълги походи и морни борби. Вазов. Тежкий морен ден премина, / слънце зайде и утихна / тъмнота гора. П. П. Славейков.
|