небèсен, -сна, -сно, мн. -сни, прил. 1. Който принадлежи или се намира на небето. Настане вечер ‒ месец изгрее, / звезди обсипят свода небесен. Ботев. Небесната синева добиваше на всяка минута златиста и мека лазурност. Вазов. Трепкаха ситни звезди, разхвърляни по небесната шир. Кр. Григоров. Слънцето упорито бе се спряло посред синия небесен купол и сипеше огън и жар от висините. Елин Пелин. 2. Който има цвета на небето; светлосин, небесносин. Девойката беше твърде хубава: едно бяло, кръгло румено лице, очи небесен цвят. Вазов. Пет години ходих..., гряха ми в премежди / две очи небесни под гайтани вежди. Яворов. 3. Който се намира във всемирното пространство и се изучава в астрономията. Небесно тяло. Небесно светило. 4. Който се намира, идва или произлиза от небето като място, където според религиозно-митичните представи живеят богове. Мъка обзе боговете в палата небесен на Зевса. Ас. Разцветников. Поличби небесни нямаше, които да предсказват страшната буря. Вазов. Небесни селения. 5. Прен. Остар. Обикн. в поезията ‒ който буди възхищение; прекрасен. Една небесна радост огря бледното му лице. Вазов. Тя ги заливаше със светлия си поглед, тя ги ободряваше с небесна усмивка. Вазов. □ Небесна дъга ‒ природно явление: разноцветен полукръг на небето, образуван от пречупване на слънчевите лъчи в дъждовните капки. Небесна механика ‒ дял от астрономията, в който се изучава движението на космичните тела. Небесен цар (отец) ‒ бог. Небесно царство ‒ рай. Царство му небесно (диал.) ‒ за изразяване на добро чувство към покойник.
|