òбич, -тà, мн. няма, ж. 1. Чувство на дълбока привързаност към близък човек. И пак дълбока нежност ме обзе ‒ / събудена от майчината обич ‒ / знай, твоят кът е, майко, незает / в сърцето ми. Вес. Георгиев. Той обичаше това момче с беззаветната обич на по-голям брат. Г. Райчев. Бащина обич. Сестринска обич. || Чувство на симпатия към някого. Те му се боеха и го слушаха. И може би го обичаха, но и петимата бяха селски люде, та не показваха помежду си ни обич, ни каквато и да е нежност. Дим. Талев. 2. Чувство на самоотвержена привързаност към някого или към нещо. Всели, боже, у сърца ни / обич към народа, / да милеем, да жалеем / правда и свобода. П. Р. Славейков. И когато сетний камък / на обгърнатия в пламък / и разплуха древен замък се отрони в пепелта, / вий слезнете от конете и земята целунете ‒ / възцарете вечна обич, / вечна правда над света. Смирненски. 3. Сърдечно влечение към някого; любов. Неговата обич към Тинка... беше изпълнила цялото му сърце. Влайков. Китка се дава за обич, / кога се зора зазори. П. Р. Славейков. Вярна обич.
|