òблак, мн. -ци, м. 1. Натрупани сгъстени водни пари високо във въздуха. Зададе се облак тъмен / от към гора, от Балкана: / дали ще е дъждец дребен, / или ще е буря страшни? Ботев. Вият се облаци черни, / вихрена буря се кани, / като че в мисли чемерни / мръщят се тъмни балкани. П. П. Славейков. Градоносен облак. Кълбести облаци. Перести облаци. Куршумени облаци. 2. Прен. Гъста маса от малки летящи частици от нещо или от много неща, обикн. дребни. Земята кънтеше под копитата на конете, вдигна се облак прах. Йовков. По трънаците любовно се боричкаха немирни врабчета, вдигаха се на облаци и с цвъркат изчезваха над зелените нивя. Елин Пелин. Облак дим. || Прен. Нещо мрачно, неприятно или нещо, което застрашава, тревожи. Изпълни се пак стринината Венковичина къща с радост. Тъмните облаци, които бяха се надвесили над нея, неусетно се разпръснаха. Влайков. По Бойчовото лице мина облак. Вазов. Страшни мисъл още бдеше / по челото му бурливо!... На лице му облак черен / Беласица бе метнала. Вазов.
|