|
огря̀вам1, -аш, несв.; огрèя, -èеш, мин. св. огря̀х, прич. мин. св. деят. огря̀л, -а, -о, мн. огрèли, прич. мин. страд. огря̀н, -а, -о, мн. огрèни, и огря̀т, -а, -о, мн. огрèти, св., прех. 1. Обливам нещо със светлината си; осветявам, озарявам. В четири часа трябва да сме на Предела. По това време първите слънчеви лъчи огряват високите върхове на Балкана. А. Каралийчев. Великолепен ден: валя през нощта, проясни се и слънцето огря града. Г. Райчев. Слабата светлина от огъня огря лицето на Огнянова. Вазов. || Обр. Топла усмивка огря набразденото ѝ с бръчки лице. А. Гуляшки. Отново радост огрява смръщените чела на добрите селяни. Влайков. Най-после светла мисъл огря ума ѝ. Вазов. 2. За небесно светило ‒ появявам се, показвам се на хоризонта; изгрявам. Ето слънце пак огрява и сред зеленината на високите жита светват тук-таме жълтеникави петна. Йовков. Огряват звездите / след туй на небето / излиза луната. Вапцаров. || Обр. Алената пребрадка със сърмените краища се поиздига. Под нея огрява чудно момино лице. Елин Пелин. Надежда огрява в сърцата им. □ Няма да ме огрее (разг.) ‒ няма да успея, няма да сполуча. Знаем какво я блазни нея, но няма да я огрее ‒ мълвяха сърдито неколцина. Вазов. огрявам се, огрея се страд.
огря̀вам2, -аш, несв.; огрèя, -èеш, мин. св. огря̀х, прич. мин. св. деят. огря̀л, -а, -о, мн. огрèли, прич. мин. страд. огря̀н, -а, -о, мн. огрèни, и огря̀т, -а, -о, мн. огрèти, св., непрех. Поставям нещо, обикн. ръце, близо до огън, за да се стопли; сгрявам. Огрей ръцете си! ‒ каза Евстати и я побутна към нагревателя. А. Гуляшки. огрявам се, огрея се възвр. Влез се огрей!... Ти си пътник човек, седни, огрей се!... Лянката седна в къта и простря ръце срещу огъня. Йовков.
|