опàшка ж. 1. У животните ‒ израстък, придатък на задния край на тялото. В устата си лисицата държеше някаква птичка, а рунтавата ѝ опашка лежеше на земята като малък житен сноп. Ст. Загорчинов. И захванала Маца да скача насам, да скача нататък; върти опашката си, облизва се. Каравелов. Около него радостно връткаше опашка едро жълто куче и скачаше галено въз коленете му. Елин Пелин. 2. У птиците ‒ дълги пера на задния край на тялото. Той наблюдаваше внимателно пуйките, които се разхождаха из двора с разперени на търкала опашки. Вазов. Под стряхата на сушина стои на един крак петелът, навъсен, с провиснала опашка. Елин Пелин. || У риби, влечуги и под. ‒ краят на тялото. Там някъде недалече от брега плува мрянка..., бавно гърчи тънкото си тяло, маха с опашка. Ем. Станев. Змията се сгърчи безобразно и остана на мястото ги; само опашката ѝ още шаваше. Вазов. 3. Дръжка, на която лист или плод се крепи за растение. В средата ще посадя една круша, но от ония с червените опашки. К. Петканов. Опашките на черешите се използват в народната медицина. 4. Прен. При движение ‒ задна, крайна част на група лица в строй. Противоп. глава. Опашка на колона. Опашка на шествие. || Краят на хоро Противоп. чело. Хванала се на опашката на хорото. 5. Върволица от хора, застанали наред пред каса, магазин, спирка и др. На няколко места видяхме опашки от работници пред малки будки. Те получаваха бутилки с мляко. Н. Фурнаджиев. □ Влача се в опашката (разг.) ‒ изоставам. Въртя опашка (разг.) ‒ умилквам се. Има си крушка опашка (погов.) ‒ има основание да се говори за нещо или за някого. Навирвам опашка (разг.) ‒ възгордявам се. Плюнал му под опашката (разг.) ‒ изпъдил го, изгонил го. Подви си (сви си) опашката (разг.) ‒ уплаши се и се призна за победен. Рекли на лисицата, а тя на опашката си (погов.) ‒ накарали някого да работи, а той кара другите.
|