опустя̀вам, -аш, несв.; опустèя, -èеш, мин. св. -я̀х, прич. мин. св. деят. опустя̀л, -а, -о, мн. опустèли, св., непрех. Ставам пуст, безлюден. Пада вечер. Тъмните алеи / опустяха в градската градина. П. П. Славейков. Скоро улиците опустяха и градът заприлича на изоставен мъртвец. Елин Пелин. □ Да опустее! (клетва) ‒ пуст да остане, да го няма на света. Пено мари, да ти опустеят зъркелите ‒ уплаши ни. Вазов. Да му опустеят парите, когато една риза като хората не туря на гърба си. Йовков. Пусто опустяло! ‒ израз на недоволство; да му се не види макар.
|