осòбен, -а, -о, прил. 1. Който не е обикновен, който се отличава от другите; своеобразен, странен. Особен човек. Понякога ще те срещне ‒ засмян, любезен, а понякога ‒ уж те гледа, а не те вижда, гледа нейде над главата ти. Йовков. Станка не можеше и да допусне, че ще и се падне да се омъжи в града. На нея ѝ се струваше, че в града живеят особени хора, недостижими. Г. Караславов. Имало нещо особено в тая девойка, което я отделя от другите и по външност и по държане. Н. п. Филипов. 2. Който може да направи впечатление; забележителен. Кардашев мина през улица „Левски“, дето... нищо особено не видя. Вазов. Шосето е оживено, но някаква особена паника не виждам. Л. Стоянов. 3. Голям, значителен. Пътят ни мина без особени премеждия. Величков. Дъбакът беше русолик левент, с обичливо лице, на което придаваха особена хубост големите му сини очи. Елин Пелин. С особено задоволство изслушах арията на Ленски из операта Евгений Онегин. 4. Който е предназначен само за определено нещо: специален, нарочен. Ставаха веселби в кръчмата на Къня. Почваха се все случайно, без някой особен повод. Йовков. Това дете често боледува и изисква особени грижи. 5. Който е свойствен, присъщ само на даден предмет, на дадена област; специфичен. Аз и по-после забележих, че тия две противоположни гористи урви... имаха всяка своята особена растителност. Вазов. □ Особено мнение ‒ изказано и поддържано мнение от член на съвет, комисия и др., който не е съгласен с другите. Бубев, ти може да си на особено мнение, но аз виждам, че всички тук са единодушни. Йовков.
|