отрицàние, мн. -я, ср. 1. Отричане, отхвърляне, неприемане, че нещо съществува, че е необходимо. И въпреки тоя дух на отрицание на своето, на родното, който вее у нас от години насам..., той обича отечеството си. Вазов. Последва смях ‒ равен, тих и непродължителен, на който не можеше да се възрази ‒ мрачен смях, който идеше не от липса на гордост, а от пълно отрицание на всичко човешко. Дим. Димов. 2. Филос. Философско понятие, което отразява една от закономерностите в развитието на природата, обществото и мисленето, характеризираща се с такъв преход от едно качествено състояние в друго, при който новото качество възниква като отричане на старото, но като включва в себе си всичко положително, завоювано в предходните етапи на развитието и се явява като по-високо стъпало в сравнение със старото качествено състояние. Всяко положение (тезис), щом стигне до едно крайно развитие, предизвиква своето отрицание (антитезис). 3. Грам. Дума или представка, която отрича. Частицата „не“ е за отрицание.
|