отрòнвам, -аш, несв.; отрòня, -иш, мин. св. -их, св., прех. 1. Отделям, откъртвам с ронене. Те люлееха черната сграда, пълнеха с грохот въздуха и сред облачета жълтеникав прах отронваха камък след камък. Смирненски. От време на време пропищи куршум от противосамолетни картечници, отрони пръст от срещния дувар, а после по-близък трясък разтърси земята. К. Константинов. Пое хляба, почна да яде полекичка и по мъничко, като подлагаше шепа под брадичката си и внимаваше да не отрони трошачка на земята. А. Каралийчев. 2. Поет. Откъсвам, отделям и оставям да падне. Ветрец отрони цвят от дърветата. К. Петканов. Сядаме под крушата на сянка. / Лъха топъл, земен аромат / и в паницата ветрец отронва / няколко листенца крушов цвят. Ив. Бурин. И всеки лист на белите брези / отронва капки ‒ бисерни сълзи. Ас. Босев. Отронена от облак бръз / самотни капка тупне в бяла пръст. К. Христов. 3. Поет. За дума, звук, въздишка ‒ казвам, произнасям, издавам. От време на време, случайно сякаш, някой ще отрони дума. Влайков. Гледат смелите право в очите смъртта / и за милост слова ни веднъж не отронват. Мл. Исаев. Не плаках..., звук душата не отрони. Вапцаров. отронвам се, отроня се страд.
|