отчàян, -а, -ο. 1. Прич. мин. страд. от отчая. 2. Като прил. ‒ а) Който е изпаднал в отчаяние. Най-после Темелко, отчаян, ядосан, кипна и се развика. Йовков. Бързоходко легна отчаян до един трън. Ем. Станев. б) Който изразява отчаяние. На другия ден Еникий се яви пред братята блед, тъжен и с отчаян вид. Елин Пелин. Жестоки и отчаяни писъци излазяха из гърдите на стареца. Вазов. Кольо се замисли и по лицето му тутакси се възвърна предишното отчаяно изражение. Ем. Станев. Отчаян плач. Отчаян глас. в) Който е краен в проявите си; безразсъден, рискован. Той тичаше насам-нататък..., вземаше едно, оставяше друго, или пък с отчаяна храброст се спущаше сред дима и пламъците. Йовков. Бой почнà се безпощаден, / бой отчаян, бой сърдит. Вазов. Отчаяна битка. Отчаяна постъпка. || Разг. Който е силно увлечен в нещо; страстен. Отчаян пушач. Отчаян спортист.
|