отшèлник, мн. -ци, м. Книж. Лице, което се е отказало от земни блага и води усамотен, монашески живот; аскет, пустинник, монах. Той беше скиталец и кат дете прост, / и като отшелник живееше в пост. Вазов. || Прен. Човек, който живее усамотено, не дружи с никого. От градския шум и прах избегнах. / Далеч избягах от светът, / колата с грижите запрегнах, / отшелник съм в тоз горски кът. Вазов.
|