разбòйник, мн. -ци, м. 1. Лице, което напада пътници и ги обира с насилие; грабител, бандит. Разбойници нападнаха по пътя за в града дядо Стоилко и Балана, та им зимаха 8000 лева. А. Страшимиров. Разбойниците нахълтаха в стаята. Вазов. 2. Прен. Злосторник, негодник, нехранимайко. Той ме нарече разбойник, удари ме по лицето. Вазов. Те не знаеха защо големецът ги ругае, защо ги нарича разбойници, варвари, дебелоглави. Йовков. Още днес и ти да се измиташ оттука, защото ще те пребия, разбойник такъв! Кр. Велков. Ти нима за добро си дошъл — викаше Божан. — И ръка ще вдигаш, а! Разбойник, хайдутин! Елин Пелин. 3. Прен. Разг. Гальов. Немирник, палавник. Ах ти, малки разбойнико, пак ли направи пакост?
|