рàзум, мн. няма, м. 1. Висша познавателна дейност у човека — способност да разкрива смисъла и взаимовръзките между явленията въз основа на наблюдение, да обобщава фактите, за да се разкрият законите на природата и обществото с цел съзнателно и целесъобразно те да бъдат изменени, преобразувани в полза на обществото. О, мой боже, правий боже! / Не ти, що си в небесата, / ... / а ти, боже, на разумът, / ... / Вдъхни всекиму, о боже, / любов жива за свобода. Ботев. Ще видиш как човек успява лесно / за господар навред да се наложи, / и ще узнаеш, че човешкий разум / е величайша сила на земята. Михайловски. 2. Ум, разсъдък. Стрина Венковица не можеше да се нарадва на неговата кротост и послушност и на неговия не според годините му разум. Влайков. Но страстта не иска да знае за съветите на разума: подтиква ме, бичува ме, граби ме и ме тласка. Йовков. Понякога мъката надвива на човека и му затъмнява разума. К. Петканов. Ум и разум с пари се не купуват. Погов. || Здрав смисъл. Това, знаеш, е съвсем естествено ... Съвсем разумно ... — Никакъв разум тук няма. Елин Пелин. Не виждам разум в тоя свят. Ас. Разцветников. И в тоя могъщ и тържествен ход на машините ..., с веселия и ликуващ народ наоколо, той не виждаше нищо друго освен стихийното и победоносно шествие на труда, на разума и на прогреса. Йовков.
|