рàна ж. 1. Място на жив организъм с повредена, разкъсана тъкан от удар, порязване, болест и пр. Жив е той, жив е! Там на Балкана, / потънал в кърви, лежи и пъшка / юнак с дълбока на гърди рана. Ботев. Скоро всичките вълци бидоха прогонени през дола на срещната рътлина и клекнаха да си ближат раните. Вазов. Стопанката превърза раната ми, наложи я с мехлем от суха трева. А. Каралийчев. Лицето му е кърваво, на разкопчаната му гръд зее рана. Йовков. Юнак без рана не бива. Погов. Тежка рана заздравя, лоша дума не се забравя. Погов. Нанасям рани. Жива рана. Отворена рана. Рана от куршум. 2. Прен. Душевна мъка, болка, страдание. Горчивите спомени за тая обида... разровиха старите рани на сърцето ѝ и напълниха очите ѝ със сълзи. Влайков. Тежко, брате, се живее / между глупци неразбрани: / душата ми в огън тлее, / сърцето ми в люти рани. Ботев. Те пият, а тънат сърцата им в рани, — / и пеят, тъй както през сълзи се пей. Яворов. 3. Поет. Обр. Щета, поражение, загуба. Отнетата им селска гора — това беше дълбоката незаздравяла рана на селото. Влайков. Обичах те, когато заблестя / свободата над твоите балкани, / кога над твойте пепелища, рани — / живот разкошен буйно зацъфтя. Вазов. □ Поставям, слагам пръст в (на) раната — засягам, разкривам най-болезненото.
|