рев, ревъ̀т, ревà, мн. ревовè, рèва (сл. ч.), м. 1. Силен, продължителен вик на животно. Сръндакът растеше... От ден на ден ревът му все по-победно и по-мощно огласяше поляните и долините на дивата гора. Орлин Василев. 2. Силен плач с глас. Нена тичаше, ревеше с всичка сила, с глас... Училището бе пусто и ревът ѝ прозвуча още по-страшно в празния коридор. Елин Пелин. 3. Обикн. ед. Силни смесени и безредни викове на тълпа, множество; вой. Отвън враговете диви, побеснели / ... / фучеха, гърмяха, надаваха рев / и падаха мъртви във немощен гнев. Вазов. Нададе / рев и заблъска се навалицата в миг. П. П. Славейков. 4. Само ед. Силен, продължителен шум, звук. Тамо в дън горите атонски, високи, / ... / де се чува само ревът беломорски, / ... / един монах тъмен, непознат и бледен, / пред лампа жумеща пишеше наведен. Вазов. Над планината се носеше като фучене ревът на водите. Ем. Станев.
|