седя̀, -ѝш, мин. св. -я̀х, прич. мин. св. деят. седя̀л, -а, -о, мн. седèли, несв., непрех. 1. Намирам се в свито положение с опрени върху нещо задни части на тялото си. До бай Марка, до старата му майка и до стопанката му седяха около трапезата рояк деца. Вазов. Сали Яшар седеше пак на пейката. Йовков. Седя на земята. 2. Намирам се в неподвижно положение. Пак погледна, а сянката все седеше на прозореца и гледаше вътре. Вазов. Бяхме станали и седяхме до огъня. Йовков. Калпачето му, малко и свито, седеше кривнато като гнездо на голямата му побеляла глава. Ст. Ц. Даскалов. 3. Прекарвам времето си някъде; стоя. Да имам баща войвода, / а аз при вуйча да седя — / при тоз сюрмашки изедник. Ботев. Ти мислиш, че дъщеря ти е длъжна да седи цял живот при тебе и да те гледа? Йовков. 4. Разг. Диал. Живея, обитавам някъде. Джуровица седеше в Долна махала, та дип често не се виждаха. Влайков. Една вечер у стринини Гинчовичини, дето седят през три-четири къщи от дядови Славчови, се беше захванало силно хоро. Влайков. 5. За вещи и др. — съществувам. И сега има един джамадан останал от него: свидеше ми се да го продам, та още седи. Влайков. 6. Държа се, проявявам се. Да би жарко седяло, не би чудо видяло. Погов. □ Седи ми (разг.) — за дреха, накит: отива ми, прилича ми, стои ми. Седя по турски — седя със скръстени крака. Седя като на тръни — намирам се в неудобно положение; неспокоен съм. Бай Ганьо седи като на тръни; най-сетне не го сдържа, става, пристъпя тихичко по килима към вратата на кабинета. Ал. Константинов.
|