скръ̀бен, -бна, -бно, мн. -бни, прил. 1. Който изпитва, преживява скръб; тъжен, печален. Тя стоеше отпаднала, бледна и скръбна, гледаше го в лицето и му говореше. Йовков. А по широкия път върви майка му, скръбна, сломена. Елин Пелин. Там дето либе хубаво / черни си очи вдигнеше / и с оназ тиха усмивка / в скръбно ги сърце впиеше. Ботев. 2. Който изразява скръб. Цялото му лице добиваше съвсем друго изражение, страдалческо и скръбно. Йовков. Аз искам да те помня все така: / бездомна, безнадеждна и унила, / в ръка ми вплела пламнала ръка / и до сърце ми скръбен лик склонила. Дебелянов. Необикновената хубост на възмургавото лице на Ния беше озарено от мека бледност, погледът ѝ бе потъмнял още повече, беше скръбен и влажен. Дим. Талев. □ Скръбна вест (остар.) — съобщение за смъртта на някого; некролог.
|