|
слух, слухъ̀т, слухà, мн. слу̀хове, слу̀ха (сл. ч.), м. 1. Само ед. Едно от петте сетива у човека и животните, орган на което са ушите — способност да се възприемат звукове, да се чува. Човешки гласове глухо достигнаха до слуха му. Вазов. Слухът му долови удари на търнокоп и лек звън на лопата. Ем. Станев. Остър слух. || Способност правилно да се възприемат и възпроизвеждат музикални звукове. Не мога вярно да пея — липсва ми слух. Той има развит слух. Музикален слух. 2. Прен. Несигурно твърдение, което се носи от уста на уста; мълва. По едно време се пръсна слух, че Ивайло бил жив, че не бил убит в Крим, както се знаеше. Вазов. Разнесе се слух, че неприятелските войски са много и силно напират. Йовков. Само от време на време достигаха в село тъмни слухове, че се пропил. Елин Пелин. Не вярвам на слухове. Пускам слухове. Разпространявам лъжливи слухове. Тревожни слухове. □ Абсолютен слух (муз.) — способност непосредно по слух да се определя височината на всеки музикален тон. Напрягам слух — съсредоточавам всичкото си внимание, за да чуя, доловя нещо. Напрягаше слуха си да чуе какво се говори, но след гласа на Галчев всичко замлъкна. Йовков. Цял съм (обръщам се на) слух (книж.) — напрягам до крайност вниманието си. Тя се превръщаше на слух, за да не изтърве нито една думичка от новините. Г. Караславов. Вълко настръхна и цял се обърна на зрение и слух. Ем. Станев. Свиря (пея) по слух — свиря (пея) без ноти, по памет.
|