|
смèя се, -èеш се, мин. св. смях се, прич. мин. св. деят. смял се, -а се, -о се, мн. смèли се, несв., непрех. 1. Издавам смях; кискам се. Хаджи Генчо се смее, радва се и от удоволствие щипе гушата си с два пръста. Каравелов. Весело приказваше той с нея, смееше се, шегуваше се. Влайков. Тук той изведнъж чу весел, звънлив смях — смееше се Минка, жена му. Йовков. || Обр. Синчецът се синей — / и бялата лайкучка в тревицата се смей. Вазов. Пак пролет с дивни прелести светлее, / пак пръскат аромат поля, гори, / пак всичко пърха, цвърти и се смее. Величков. 2. Присмивам се, подигравам се някому. Що си ме, майко, продала / на чуждо село аргатин: / овци и кози да паса, / да ми се смеят хората / и да ми думат в очите. Ботев. Четете, о братя, да ви се не смеят / и вам чужденците да не се гордеят. Вазов. Някои от ловците ми се смееха, че водя такова мършаво псе. Ем. Станев. Не се смей другиму, да не дойде и тебе до главата. Погов. 3. Прен. Разг. Отнасям се с пренебрежение, не ме е грижа; нехая, пренебрегвам. Не се смей, а слушай какво ти приказвам. Йовков. Обичам да се смея в очите на смъртта. / защото нося воля сурова и желязна. Хр. Ясенов. Ти му се заканваш, той се смее. Погов. □ Смея се под мустак (разг.) — усмихвам се едва забележимо. Марко книга чете, под мустак се смее, / на майка си тихом проговаря. Нар. пес.
|