смолà ж. 1. Само ед. Гъст лепкав сок, който избива по кората на иглолистни и други дървета и на въздуха се втвърдява в полупрозрачно вещество; клей. Наоколо винаги миришеше на дъски, на прясно сечени дърва, на бор и смола. Ем. Коралов. От гората лъхаше влага с дъх на папрат и смола. Дим. Димов. Борова смола. 2. Черно и лъскаво вещество, получено при дестилацията на земно масло или на каменни въглища; асфалт. Един ден взе да стяга бащината си лодка и из къщи пак се размириса на смола. П. Ю. Тодоров. Във въздуха се носи, остър и горчив, мирисът на разтопена смола. Багряна. || Обр. Смола коса ѝ погледа засеня. П. П. Славейков. Лицето ѝ слабо румено, косите — смола, изпод извитите вежди — големите черни очи. Йовков.
|