сму̀тен, -тна, -тно, мн. -тни, прил. 1. За време — през който има обществени смутове; размирен, бунтовен, метежен. Обичах те (Българийо) във твойте смутни дни / и в трусовете страшни, що изпати. Вазов. Смутно време. Народът се тревожи, не ще да трае повече. Дим. Талев. Години изминали / и смутни били. Вапцаров. 2. Книж. Безпокоен, тревожен. Откъм другите села долитаха смутни слухове, властта арестувала, биела и някои, като не можели да търпят повече, хващали балкана. Ст. Ц. Даскалов. Настъпи познатата смутна тишина преди бомбардировката, когато и сърцето сякаш забавя ударите си в очакване на трясъците. П. Славински.
смутèн, -а, -о. 1. Прич. мин. страд. от смутя. 2. Като прил. а) Който се намира в състояние на смущение; разтревожен. Той губеше самоувереност и се чувствуваше смутен в дамско общество. Вазов. Елка застана настрана смутена, изненадана и бледа от вълнение. Елин Пелин. б) Който изразява смущение; безпокоен, тревожен. Тя се усмихна при спомена за техните смутени, смешно отчаяни лица. Вазов. Той каза това и веднага си спомни смутения глас на Лазар Тонкин. А. Гуляшки.
|