смущàвам, -аш, несв.; смутя̀, -ѝш, мин. св. -ѝх, св., прех. 1. Предизвиквам у някого смут, безпокойство; обезпокоявам, тревожа. Изглеждаш много неспокойна, / какво те толкова смущава? М. Петканова. Тя не искаше да смущава мъжа си със своите лични скърби и болки. Дим. Талев. Много неща имаше, които го озадачаваха, които го смущаваха и плашеха. Ст. Дичев. || Правя някого да загуби самообладание, да не знае какво да прави; обърквам, заплитам. Реши да го смути с някой заплетен въпрос. Вазов. Ти ме смути, не знам що да ти отговоря. Дим. Талев. Неговите думи съвсем смутиха зачервената Дана. Тя се закашля, изпусна чашата, която слагаше пред Левски. Ст. Дичев. 2. Развалям нормалното състояние на нещо; нарушавам. С копнежи нови, непознати / в гърди покоя ми смути. Вазов. Една неприятност смути за малко веселието. Йовков. Не сбъднаха се светлите мечти, / но мъка вярата ми не смути / в доброто земно, в правдата света. Н. Ракитин. 3. Представям спънка, неудобство за някого или за нещо; затруднявам, преча, безпокоя. Тая силна светлина и обилие смущават, ослепяват слаби очи. П. П. Славейков. Марин трябва да работи, а децата все пак смущават — тичат, тропат. О. Василев. През тия години враговете на републиката по всички начини се мъчеха да смутят свободния и щастлив живот. П. Вежинов. смущавам се, смутя се страд.
|